Както признава самият автор, „Паломар“ силно се различава от останалото му творчество. Пред нас се разгръща един паноптикум на човешкото битие и познание, вълшебна притча за това какво и как ние виждаме, по кои пътища сме се формирали културно и как да намерим своето място на Земята и в безкрайната Вселена. Докосваме се до съвършен образец на високата художествена литература, сгъстен, необикновен и зашеметяващ разказ, който дава отговори на най-съществени въпроси: кои сме ние и какво съзираме с просто око, но и до какви прозрения можем да стигнем през увеличителното стъкло на италианския мъдрец. Забележителният текст на „Паломар“ оставя трайни впечатления у всеки, който се е потопил в него.

Този мъдър и вълнуващ роман на Итало Калвино съдържа в своята краткост и привидна простота една проникновена дълбочина, която само великите майстори са способни да постигнат.

Palomar (1983) è l’ultima opera di Italo Calvino (1923-1985), uno dei più grandi scrittori italiani del XX secolo, spesso citato come candidato al Premio Nobel per la letteratura.

Come ammette l’autore stesso, Palomar è molto diverso dal resto della sua opera. Un panopticon dell’esistenza e della conoscenza umana si dispiega davanti a noi, una parabola magica su cosa e come vediamo, lungo quali percorsi ci siamo formati culturalmente e come trovare il nostro posto sulla Terra e nell’Universo infinito. Ci troviamo di fronte a un perfetto esempio di narrativa di alto livello, una storia condensata, straordinaria e sorprendente che fornisce risposte alle domande più essenziali: chi siamo e cosa vediamo a occhio nudo, ma anche quali intuizioni possiamo raggiungere attraverso la lente d’ingrandimento del saggio italiano. Lo straordinario testo di Palomar lascia un’impressione duratura in chiunque vi si immerga.

Questo romanzo saggio e commovente di Italo Calvino racchiude, nella sua brevità e apparente semplicità, una profondità penetrante che solo i grandi maestri sono capaci di raggiungere.

Едно изречение от въведението на Итало Калвино към неговите Италиански приказки разкрива тайната на Марковалдо: “Вярвам, че вълшебните приказки са истина”. Нещо повече, Калвино вярва и в обратното – че реалността е вълшебна. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на ХХ век, той не знае, че създава шедьовър в литературно направление, на което френските критици вече са сложили етикета nouveau roman, “нов роман”. Просто следва инстинкта си на разказвач и постига траен баланс между италианския неореализъм и приказното си разбиране за света.

Marcovaldo di Italo Calvino è come il Vagabondo di Charlie Chaplin: un personaggio amabile e anonimo, i cui fallimenti sono le sue vittorie più commoventi, e il cui fascino risiede nella fiduciosa impavidità con cui si tuffa nella vita ancora e ancora. Marcovaldo è un operaio generico nel magazzino di una grande azienda. Ha una moglie, una dozzina di figli, le tasche vuote e un entusiasmo enorme. I venti racconti di questo libro si svolgono cinque volte, per ogni stagione, nella grande città, dove cerca instancabilmente di trovare un legame con la natura e con gli altri senza perdersi. Furono scritti nell’arco di un decennio, durante il boom industriale italiano del secondo dopoguerra, ma sono inaspettatamente attuali.

Una frase di Italo Calvino nell’introduzione ai suoi Racconti Italiani rivela il segreto di Marcovaldo: “Credo che le fiabe siano vere”. Anzi, Calvino credeva il contrario: che la realtà fosse magica. Quando iniziò a scrivere questi racconti negli anni ’50 e ’60, non aveva idea di stare creando un capolavoro in un genere letterario che i critici francesi avevano già definito nouveau roman, il “nuovo romanzo”. Stava semplicemente seguendo il suo istinto di narratore e raggiungendo un equilibrio duraturo tra il neorealismo italiano e la sua personale visione fiabesca del mondo.

451° по Фаренхайт
Дошло е време, когато пожарникарите сами палят пожари. Пожарникарят Гай Монтег обича да подклажда огъня и да гледа как книгите изгарят, докато не се запознава с едно седемнайсетгодишно момиче, което му разказва за минало, когато хората не са се страхували, и с един професор, който му разкрива бъдеще, в което хората могат да мислят. Гай Монтег вече знае какво трябва да направи…

Гробище за лунатици
Нощта на Вси светии, 1954 г. Млад, обсебен от филмите сценарист е нает от голямо студио. Анонимно разследване свързва задния двор на гиганта „Максимус Филмс“ със зловещото гробище, от което го дели само една стена. Младият сценарист ще направи ужасяващо разкритие, което ще го въвлече във водовъртеж от интриги и загадки сред блясъка на киноиндустрията.

Ветеран фантаст с поетичен талант, драматург и сценарист – Рей Бредбъри има дълъг стаж в това да провокира мисленето на поколения читатели и да разкъсва рамките на конформизма. Вместо да създава светове убежища, той пречупва собствените ни слабости през необичайни призми.