Марковалдо на Итало Калвино (1923–1985) е като Скитника на Чарли Чаплин: симпатичен невзрачен герой, чиито провали са най-трогателните му победи и чийто чар е в доверчивото безстрашие, с което отново и отново се гмурка в живота. Марковалдо е общ работник в склада на голямо предприятие. Има жена, сюрия деца, празни джобове и огромен ентусиазъм. Двайсетте разказа в тази книга на пет пъти минават през всяко от годишните времена в големия град, където той неуморно се опитва да открие връзка с природата и с другите, без да изгуби себе си. Писани са в течение на цяло десетилетие по времето на италианския индустриален бум след Втората световна война, но са неочаквано актуални и днес.

Едно изречение от въведението на Итало Калвино към неговите Италиански приказки разкрива тайната на Марковалдо: “Вярвам, че вълшебните приказки са истина”. Нещо повече, Калвино вярва и в обратното – че реалността е вълшебна. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на ХХ век, той не знае, че създава шедьовър в литературно направление, на което френските критици вече са сложили етикета nouveau roman, “нов роман”. Просто следва инстинкта си на разказвач и постига траен баланс между италианския неореализъм и приказното си разбиране за света.

Marcovaldo di Italo Calvino è come il Vagabondo di Charlie Chaplin: un personaggio amabile e anonimo, i cui fallimenti sono le sue vittorie più commoventi, e il cui fascino risiede nella fiduciosa impavidità con cui si tuffa nella vita ancora e ancora. Marcovaldo è un operaio generico nel magazzino di una grande azienda. Ha una moglie, una dozzina di figli, le tasche vuote e un entusiasmo enorme. I venti racconti di questo libro si svolgono cinque volte, per ogni stagione, nella grande città, dove cerca instancabilmente di trovare un legame con la natura e con gli altri senza perdersi. Furono scritti nell’arco di un decennio, durante il boom industriale italiano del secondo dopoguerra, ma sono inaspettatamente attuali.

Una frase di Italo Calvino nell’introduzione ai suoi Racconti Italiani rivela il segreto di Marcovaldo: “Credo che le fiabe siano vere”. Anzi, Calvino credeva il contrario: che la realtà fosse magica. Quando iniziò a scrivere questi racconti negli anni ’50 e ’60, non aveva idea di stare creando un capolavoro in un genere letterario che i critici francesi avevano già definito nouveau roman, il “nuovo romanzo”. Stava semplicemente seguendo il suo istinto di narratore e raggiungendo un equilibrio duraturo tra il neorealismo italiano e la sua personale visione fiabesca del mondo.